Знаеш ли?! Понякога наистина е трудно. Не си единствения, който се чувства така. Повярвай ми.

Не обичам да пускам мои неща, мои стихове (макар, че не пиша много стихове), разкази или каквото и да е било. Причината?! Българите сме едни гадни, малки, крадливи .. Знаеш ли?! Понякога наистина е трудно. Не си единствения, който се чувства така. Повярвай ми. Suspect

Знаеш ли?! Понякога наистина е трудно. Не си единствения, който се чувства така. Повярвай ми. Suspect

Не искам нещата ми да бъдат четени на някой учител, обеждавайки го, че заслужаваша оценката си, без значение, че не е писал това нещо. Разбирате ли?! ТЪПО Е! Така че ... ALL RIGHT RESERVED!!! Много съм чувствителна на тези неща, НАИСТИНА бих могла да ви съдя. (О, ставам ГАДНА КУЧКА .. again )

Ъм "нещото" има още, но е прекалено лично и предполагам разбъркано затова поставих граница. И .. ъм, преди пишех, когато бях депресирана. Сега пиша дори когато съм щастлива, защото писането е живота ми. Старо е. Дано ви хареса!

Болката се усукваше срещу мен, виеше. Ръцете й се протягаха, за да ме прегърнат. Мозъкът ми се превиваше, безнадеждното ми мислене отиде по дяволите, където бе останало всичко друго. Където бе запратен целият ми живот. Мечтите ми бяха съборени, а спомените свързани с тях се бяха превърнали в трептящи сълзи. Бавно излизаха от моето тяло, с надеждата да се махнат завинаги. Знаех, че щяха да се върнат обратно. Знаех, че всичко това щеше да продължи. Единственото спасение стоеше пред мен. Толкова близко, толкова реално. Нещото, което щеше да ме запрати, там където всичко щеше да е наред. Спираловидното тяло на болката се въртеше отново, достигаше ме. Едно единствено нещо, нещо, което отдавна бе загубило значението си. Вече нямаше моето място, всичко беше пустош. Надеждата беше избягала далече, беше се изплашила. Късмета – той никога не е бил с мен. Вярата – отиде си, когато видя колко слаба е пред нещастието. Рамената ми омекнаха, краката ми поддадоха за пореден път. Нищо не беше толкова силно, колкото самото съществуване на самите и единствени чувства. Отново свеждах глава пред силата им, отново се съревновавах със собствената си несполука. Песента на разрухата изду цялата ми особа и аз се преобърнах. Безизразното ми лице вече се беше извило в непотребна и болезнена вина. Вина. Аз бях виновна. Жертва. Типична жертва – онази, която винаги търси вината в себе си. Не можех да разбера дали ми харесва. Погледа ми беше замъглен, гърлото ми се пълнеше с болка, мозъкът ми тежеше. Другото не чувствах. Единствено малките ми пръстчета рисуваха болезнената картина, карайки ме да спра да мисля.