Balham High Road, Balham, SW17

Ния се чувстваше като гигантски облак, когато се появи от нищото на оживената улица в Балхам. Огледа се внимателно дали някой я беше забелязал. Но хората не обръщаха никакво внимание нито на ния, нито на появяването й. Вървяха напред-назад, бързаха за някъде и приличаха на стадо коне, разбягали се на всички посоки. Понякога това поведение се струваше варварско на Ния. Отпуснатото й тяло се придвижи към високата сграда отсреща. Пресичайки се блъсна в един нисък и набит господин, който дори не усети сблъсъка. Продължи да бърза, гледайки в телефона си. Ния се почувства леко зашеметена от сблъсъка, но продължи забавяйки крачка. Тази част на Лондон беше доста неприятна за гледане, затова тя се втренчи в 6тия етаж на сградата, там където сега я чакаше малко момиченце заобиколена от нейното семейство. На професорката по куидич се падаше трудната задача да въведе това момиченце в магическия свят. Да обясни какво е магията. Беше й за първи път да бъде ментор. Бяха я избрали без да я попитат дали има желание. Но си беше част от работата и тя трябваше да го свърши. Изкачи се мъчително по стълбите до 6тия етаж. Ами ако подходът й беше грешен? Не, нямаше време да мисли за това сега. Почука на вратата на семейство Хенри и зачака някой да й отвори.

Семейство Хенри си беше вкъщи, почиваха си след дълга разходка в парка. Майката на Обри беше в кухнята и приготвяше черешов пай, а баща й гледаше телевизия в хола. Обри си беше в стаята, четейки любимата й детска книжка. Баща й стана да отвори вратата веднага щом чу звънеца. Отвън стоеше една млада тъмнокоса дама.
- Добър ден! - поздрави той - С какво мога да ви помогна?

- Добър ден. - усмихна се Ния. - Аз съм Ния Паркър, приятно ми е да се запознаем господин Хенри. - тя говореше с увереност и лекота, леко се усмихваше и знаеше, че вдъхва на човека отсреща увереност. Беше облякла тъмносиня дълга рокля до земята и черно кожено яке върху нея. Една жена й ги беше избрала от мъгълския магазин за дрехи точно преди да дойде, дори не беше махнала етикетите, защото смяташе да ги върне след това.

Господин Хенри се беше облякъл с червени къси панталони и една широка тениска. Той беше слаб човек и всички дрехи му стояха като на закачалка. Беше висок, с тъмно руса коса и светло сини очи. Кожата му беше бледа и бяла, а лицето му беше слаба и изпито.
- Здравейте! - каза господин Хенри. - С какво мога да ви помогна?

Ния се усмихна дружелюбно на господина отсреща. Опитваше се да подбере внимателно думите си, така че да го разположи максимално добре и разговорът да мине гладко и безпроблемно.
- Здравейте господин Хенри! Казвам се професор Ния Паркър и съм учител в едно специално училище. Бих искала да поговорим за вашата дъщеря Обри. Искаме да й предложим да учи при нас. Можете ли да ми отделите малко време?

Бащата на Обри хареса много учителката. Беше облечена добре, с тъмна коса и тъмни очи. Беше млада, за разлика от всички други учители в училището на дъщеря му. 
- Заповядайте да седнете вътре. Ще ми разкажете всичко за това училище.

Ния много се зарадва на гостоприемството на мъгълите. Влезе с радостна крачка в къщата и се настани удобно на тъмно кафявата им мека мебел. Бащата на Обри седна срещу нея, дълбоко загледан в очите й.
- Хмм… нека да започвам тогава. - плесна с ръце тя. - Училището, в което преподавам се казва Хогуортс. То е училище за магия и вълшебство. То е създадено преди хиляда години от най-великите магъосници на онова време. - Ния замлъкна, за да види реакцията на господин Хенри.

Помисли си, че е чул грешно, но после си повтори ситуацията пак в главата му и беше убеден, че точно това е казала.
- На какво точно учите децата? На театър с фокуси? Трикове с карти? А какво за другите важни предмети като математика, литература и физика?

Ния се намръщи. Дори се обиди. Но все пак реши да прояви търпение. Все пак този човек беше мъгъл, който никога не беше чувал за магия.
- Не, господине. Учим децата как да контролират тяхната сила. Обри е записана в училището още при раждането си, защото децата магьосници носят специална дарба, за която ние знаем още преди те да проговорят. Би било най-добре, както за вас, така и за нея да се вслушате в думите ми. Не сте ли забелязали да прави странни неща? Да мести предмети, да чупи чаши, когато е разтроена? Хайде господине, трябва да се е случвало нещо такова...

Бащата на Обри се замисли. Наистина се бяха случвали разни странни неща около дъщеря му, особено когато се ядосаше. Може би г-жа Ния Паркър беше права.
- Но как така? Това не се ли предава генетично през поколенията, ние нямаме никакви странни способности или дарби.

Това беше доста добър въпрос, на който Ния нямаше точен отговор. Беше си мислила преди затова, но наистина нямаше понятие откъде мъгълокръвните имат магически способности. 
- Не е задължително. - отговори накрая тя. - Но сте и прав донякъде. Някъде дълбоко в прадедите ви е имало някой магьосник, който е оставил този ген. Просто не се отключва при всички. Както и не всички деца на магьосници притежават магически умения. Някой са безсилни. Но Обри задължително притежава тези способности иначе нямаше да бъда тук. Повярвайте ми, това е най-доброто, което можете да направите за дъщеря си. Какво ще стане, когато тези способности се засилят и тя не може да ги контролира? Ще стане опасно, както за вас, така и за нея...

- Добре. Убедихте ме. - съгласи се накрая бащата на Обри. Изглеждаше тъжен, очите му дори се напълниха със сълзи, но той въздъхна дълбоко и продължи. - Но оставете ние да й кажем. Какво трябва да направим, за да дойде във вашето училище?

- Не е необходимо нищо, сър. Тя е записана в училището, откакто се е родила. Само трябва да ви заведа на Диагон-али да си купите магически неща и учебници. - Усмихна се доволна Ния. - Нека да се разберем за утре. Ще дойда да ви взема от тук. - Ния се стараеше да бъде достатъчно полезна на хората. Разбираше колко трудно би трябвало да е за тях. - Довиждане за сега! - сбогува се с човека и побърза да си тръгне.